Тялото ми е изпитвало морето толкова пъти. Странно. Тази годината душата ми го изпита за първи.* * Преди май пишех хубаво. Бях убеден, въобразявах си, че трябва да вместя всичко, което виждам, изпитвам и преживявам в тесногръдието на думите. Да го натикам на топло, зад решетките на конкретното, рационалното. Затварях всеки залез, всяко нощно небе, всяка Луна, всеки ръб. Оковавах в слово всичко, което опожаряваше сетивата и след това нахлуваше в съзнанието за да разпилее прахта
Две стрелки чупят окови,времето губи почитател,истините кой ще заровиза да се роди мечтател?Пясъкът е в стъклена килия* *,необърната в красива тишина -какво ли се очаква да изтрия,него или хрущящите стъкла?* ****Тишината полепва по нашите тела,попива през кожата в търсене на душите,от брега се отдръпна поредната вълна,повличайки със себе си отломките на мечтите.*
*Разказът на накъсаните впечатления* *...за човечеството, хората и мен**I* *.От Централна гара до Централна стена* * Вдъхнових се да пиша. Получих го по-скоро това, вдъхновението. Мисля си, че го владея, а то владее мен. Аз съм писалка. Връщам към живот разни разпокъсани бележки, надраскани с молив в телефонен тефтер, от онези, които никой никога не използва за телефонни номера. Събудих се, заграбих всичко, което си обещах да приготвя предната вечер, но не го направих и излязох навън с обичайната разкачена походка на сънен мечтател. Изгревът щампова Слънцето на дънково
Лунен сърп е прорязал небето,какво отново се случва със мен –залезът загина във изгрев и даденачалото на поредния самотен ден.И миражът от съня ме издърпа -ето я старата, красива лъжа –за пореден път оказах се сам,притиснат от сутрешна тъмнина.А тя просто се усмихва срещу мени усмивката и свободата ми отнема –притиснат от себе си и всичко,наблъсквам душата си в глупава поема.*
*Асфалтът се удря във гилза,дете се пронизва в патрон -в обърнат свят смърт отновосее пореден месиански легион.* *Там бавно се разлиства скръбта,към идеалния хоризонт бяга дете,а хоризонътът все се изплъзва,в очите му се взривяват светове.* *Отвъд хилядите милиикам да протегна ръка,а кракът ми настъпва мина, където вчера растяха жита.* *И къде ли затихва тъгата? Кога ли ще мога да я разбера? Искам хората съвършени,а очаквам да схвана света...* * Застинал съм в недоумение, искам да разкъсам това наметало,над земи, в които след смърттасе започва неизбежно отначало...*
